Не е носталгия, а удовлетворение, че се е случило

Всеки човек се ражда, живее и умира. Но до това ли се свежда само нашето битие? Ако оприличим човешкия живот със смяната на четирите годишни сезона, ще открием красотата във всеки един от тези периоди.

Красотата, която всеки носи в себе си

Всеки един сезон носи своите позитиви и негативи. Ако есенните дъждовните капки, които падат от небето и се сливат със земята, са вдъхновяващи за душата на твореца, то за прямият, забързан човек, биха били пречка за извършването на всекидневните му дейности. Човеците могат да изживеят една и съща ситуация и тя да остави различни емоции и аналитични размисли у тях.

За това се казва, че хората са различни, чувствата са индивидуални, а наред с тях и истината, но точно това прави човекът толкова специален. През различните етапи от живота си човекът преминава през разнообразни душевни състояния, учи се, достига своя върхов период и след това залязва, замисляйки се за живота, който е живял осъзнава, че красотата е преходна, а преходността е красива.

Японското разбиране за красотата

Според японската писателка Сей Шонагон от периода Хейан (794-1185 г.), считан за Златна епоха в културата и естетиката на Япония, „в смяната на сезоните откриваме красотата на природата“. Ако погледнем на човека като част от природата, ще разберем, че всеки носи красотата в себе си по свой индивидуален начин.

Точно тук можем да усетим така нареченото фундаментално чувство на „Аваре“ (哀れ), което е мигът на осъзнаването и прозрението, че нещо е отминало и не можем да го върнем отново, но не изпитваме тъжни чувства на носталгия, а по-скоро удовлетворение, благодарност, че сме имали възможността да изживеем и да бъдем част от този момент на красота в живота си.

Истината е индивидуална за всеки, но как можем да я усетим?

През етапите от човешкия живот се сблъскваме с различни житейски ситуации, от които или се чувстваме удовлетворени или страдаме и се учим. Но когато се замислим и се погледнем отстрани, се запознаваме с различни наши лица. Много често те са самоизградил се защитен механизъм на егото, което се предпазва от това да бъде наранено. Точно заради това много често носим маски в общуването си с околните и не сме напълно себе си.

Според естетическата категория на „Саби“ (寂び) можем да сме самите себе си само когато сме сами със себе си. Самотата е спасението на духа от замъглената реалност, без да се разсейваме от външния свят. Тя е пътят, чрез който можем да изразим и усетим истината, и по този начин да открием себе си.